Любими национални фолклорни танци

Вие сигурно или танцувате салса (salsa), или сте били поне на едно салса парти в България (Bulgaria) – танцът, във всичките му стилове, е много популярен у нас в последните години.

Салса музиката е комбинация от кубински и африкански ритми. Стъпките пък са компилация от куп други кубински танци: мамбо, румба, ча-ча, компарситеа.

В самата Куба (Cuba) салсата се нарича казино (casino), по името на танцовите зали, в които са се събирали да се забавляват кубинците до средата на XX век.

Днес можете да гледате специални, зрелищни салса спектакли. А може, докато се шляете из Хавана (Havana), да попаднете на танцуваща групичка местни, които се забавляват на някой малък площад. Ако проявите желание, включете се и вие, без значение дали сте салса фурия или тепърва ще налучквате стъпките. Ще ви се зарадват.

Името на този танц идва от думата “банг” (bhang), което значи коноп. През XIV – XV век е изпълняван от мъжете земеделци в областта Пенджаб, Индия (Pendjab, India) в Южна Азия (South Asia) при прибирането на пролетната реколта коноп. Оттогава са се запазили късите песни, изпълнени под ритъма на специални барабани и енергичните движения, подскоци и ритници.

Към средата на XX век танцът набира популярност и започва да се играе на сватби, панаири, рождени дни, а с името бангра се наричат вече не само движенията, но и музиката, на която се изпълняват. Сменят се и някои от традиционните инструменти за свирене на бангра. Земеделските теми изчезват и на тяхно място идват романтични и комични текстове.

В наши дни можете да гледате традиционен танц бангра (bhangra) или някоя от неговите по-свободни форми. Особено интересни са състезанията по бангра, в които участват наистина големи майстори.

Тангото (tango) – един от най-красивите и страстни танци – всъщност е смесица от валс (Австрия), полка (Чехия), хабанера (Куба), мазурка (Полша), милонга (Аржентина) и кандома (Африка).

Смята се, че възниква в края на XIX век по пристанищата, разположени по протежението на река Плета, Аржентина (Plata, Argentina). С него се забавляват посетителите на пристанищните кръчми – европейски емигранти, бивши роби, проститутки. По това време тангото се е танцувало от двойки мъже, застанали един срещу друг, всеки захапал нож между зъбите. Според легендите, от тях е останало и рязкото завъртане на главите на танцьорите – просто танцуващите мъже дебнели дали някой не се приближава към тях, за да ги убие.

Постепенно тангото излиза от евтините барове и бордеите, предизвиква интереса на работническата класа, завладява танцовите зали, разпространява се по целия свят и през 2009 година ЮНЕСКО (UNESCO) го включва в списъка си за нематериално културно наследство.

Келтските танци (celtic dance) са най-разнообразни, но почти всички се отличават с особено бързи движения на краката и често с доста статична горна част на тялото. Някои се изпълняват по двойки, други в група.

Ще ви се завие свят от тях без да сте изпили дори една бира в някой пъб. Традиционните ирландски танци определено качват адреналина, разиграват сърцето и докато се усетите, краката ви са започнали да потропват в техния ритъм.

Много неща има да се видят в Камбоджа (Cambodia), това е свят, съвсем различен от нашия и небесният танц (celestial dance) ще ви помогне да вникнете в него.

Танцьорките апсара носят разкошни костюми в различни цветове, избродирани със златни конци, украсени със скъпоценни камъни. Изящните им танци отдават почит на боговете и помагат да се запази хармонията във вселената. Момичетата започват да ги изучават още от най-ранна възраст. Първо, защото движенията са изключително сложни и усвояването им отнема много време. Второ, защото танцьорката апсара трябва да се научи да се движи сякаш плава по облаците, а за целта трябва да запази и поддържа младежката си гъвкавост.

Червените кхмери почти унищожават това изкуство, но днес то отново е възстановено и през 2003 година, също като тангото и фламенкото, небесният танц влиза в списъка за нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО.

Когато се появява през XVIII век, виенският валс (Viennese waltz) всява истински смут всред благоприличното общество. Този салонен танц за първи път дава възможност на партньорите да прилепят телата си едно до друго, скрити зад широката пола на дамата.  Църквата го забранява, което допринася за неговата популярност сред младежта. През XIX век композиторите Йохан Щраус – баща и син пък го връщат отново в балните зали на аристоркатите и така той се превръща в техен символ.